Госпожо Алгафари, вие сте част от мобилния екип психолози, които ще обикалят училищата и ще работят с проблемни деца. Какво всъщност ще вършите?

Това е една инициатива на образователното министерство, на която ние откликнахме. Нарича се "Участвам и променям". В момента сме три мобилни групи психолози, които ще работим с училищата в 8 големи града. По-късно, ако и други подадат заявки и проявят интерес, имаме готовност да изпратим на място поне 18 души - преподаватели и специализанти. Целта е да работим не само с децата, а с трите страни в този процес - родители, учители и деца. Всеки да "влезе в обувките на другия" и да погледне нещата от неговата гледна точка. Защото много агресивни реакции и инциденти могат да бъдат предотвратени, ако говорим с децата навреме. И най-вече - ако ги чуем. 

Идеята не е да четем лекции, защото на децата им е омръзнало да седят на чина и да слушат. По-скоро това ще бъдат интерактивни игри, където на базата на проиграване на детските преживявания ще им помогнем да се адаптират към света, да изграждат нормални отношения. Тук не става дума само за превенция на наркотици и агресия. Децата не знаят понякога елементарни неща - как се води спор, как се моли за прошка. Дори как се сваля гадже. Защото на това със сигурност никой не ги е учил. Много от децата са агресивни, просто защото не знаят коя реакция е най-подходяща за дадената ситуация. И е добре с тях да се работи, докато са още "мека глина" - това е превенция на много бъдещи конфликти. Ще реагираме и на сигнали, когато в дадено училище има деца с проблеми.

Какво стои в дъното на агресията, която напоследък започна да се превръща в ежедневие - всеки ден чуваме за детски побоища, за тормоз над връстници?

Ние имаме една склонност да задържаме, да стискаме и да търпим. И резултатът е тази агресия, която е като късо съединение - злонамерена, защото е отлагана дълго. В дъното на детската агресия седи нашето собствено нездраво отношение към децата ни - тогава, когато те усвояват агресивния модел на поведение в така наречената фаза на "аз"-а, докато са около двегодишни. Този етап популярно се нарича фазата на "Няма пък". Ние не толерираме правото на детето да има свое мнение на тази възраст. Впоследствие това създава една ниска самооценка, то не се чувства зачетено и понякога като резултат идват тези реакции. 
Липсва споделянето, близостта, диалога - и не говорим само за децата, разбира се, а и за големите. Насилието на екрана става норма и децата го приемат като норма и в ежедневието. Но екранът не може да ти удари шамар и да ти отвърне. Детето много лесно убива на компютърната игра и това създава едно усещане за спад на стойността на човешкия живот. Само че следващия път, когато включиш компютъра, героят отново е жив, и кръвта му не лепне по теб. И когато човек живее доста дълго в тази виртуална реалност и липсва физическото общуване, след това почва да губи усета за норма. И по същия лесен начин посягането се пренася и върху живия триизмерен човек - така, както се убива лесно на екрана.   

Агресията ли е основният проблем, с който трябва да се бори училището?

Агресията е следствие, не причина. Затова първото, което трябва да се направи, е да чуем децата. Не само какво ни казват, но и как. Ние нямаме нито време за тях, нито индивидуален подход. Малките нерядко просто нямат право да се оплакват. Затова реагират крайно. Ако чуем навреме това, от което те са готови да се оплачат, можем да предотвратим по-лоши реакции. Като цяло те са по-деструктивно настроени към един стар ред, който им се налага отвън. И вероятно има смисъл да се замислим дали наистина някои неща в този ред наистина не заслужават да бъдат разрушени. Сега децата са много по-информирани, много по-отворени, много по-профилирани. Имат специфични интереси. И в областта, в която проявят интерес, могат много да постигнат. Но много родители подхождат със старата нагласа, че трябва детето да бъде добро във всичко. Вместо това трябва да намерим къде са силните му страни и да го подкрепим в тях. За да може то да има самочувствие, на което да стъпи. И с лекота да приеме, когато не може да се справи с друго нещо. Но при всички положения трябва да се научим да слизаме на нивото на едно дете, да играем по неговия начин, за да може след това то да отговори на това, което му казваме.

От какво се оплакват най-често децата?

Съвременните деца страдат най-вече от повишена тревожност. До голяма степен тя е провокирана от липсата на време за игра, за ведро, безгрижно своеволие. Защото те имат слободия, но нямат истински свободи. А когато нямаш свобода, винаги се отива в крайност. Те са претоварени в училище, а в същото време им липсва физически контакт. Това у нас е патогенно - ние не се пипаме, не се прегръщаме, не се галим. Тук не говорим за еротика, а за топлината на физическия контакт. Няма го времето за диалога и съвместното забавление в семейството - няма значение какво ще е, дали ще скачаме в локвите с децата, или ще играем на нещо. Трябва да се опитаме да отговорим на детското очакване, за да може след това те да отговорят на нашето. 

Все по-често детската агресия в чата се пренася в боеве на живо.

Аз съм имала такива ситуации. Работила съм със семейства, в които има смъртни случаи, след като насилието в интернет се е пренесло в реалността. В такива ситуации не се работи нито само с децата, нито само с родителите. Те винаги са заедно. Защото най-често в случаите, когато детето има проблем, всъщност има проблем родителят. Семейството е система, не можем да променим само едно звено и да не закачаме другите. Психолозите работят с тях върху моделите на комуникация. Как разговарят тези хора? Ядат ли заедно на масата, гъделичкат ли се, ходят ли на кино заедно. Играят ли на нещо, имат ли общо хоби? Въобще има ли двупосочен обмен. Когато искаме да съблазним някого в живота, ние обикновено се интересуваме какво му харесва. За да може, като отговорим на неговите потребности, той след това да иска да ни задържи до себе си. А най-лесният начин да ни задържи е той да отговори на нашите очаквания. Това особено важи за децата. Не казвам да им угаждаме на капризите, а да реагираме на потребностите им. Това е старият колкото света принцип "Дай, за да получиш".

Родителите все още ли реагират негативно на идеята да работят с психолог?

Родителите невинаги осъзнават, че имат проблем. Много често се казва "Поправи ми детето", едва ли не то е дефектно. Но за да дойдат при нас, значи са допуснали необходимостта да поставят себе си под съмнение, да кажат "Ей тука сгреших, не знам как се прави, нека да се науча". Ако това се случи, винаги има шанс да настъпи промяна.

Вие работите с деца с анорексия. Намаляват ли тези случаи в последните години, след като има повече информация за заболяването?

Има известен отлив на деца с анорексии. Но той се дължи на промяната на естетическите критерии не само в България. Като цяло в световен план виждаме едно възраждане на женственото тяло, на вкуса към женската форма - нещо, което е много по-изконно, природно, здраво и красиво. И това води до намаляване на броя на момичетата, които се подлагат на тежки диети и стигат до това състояние.